I
Смиляна
Преди близо три века една жена бягала от турците заедно с двете си етърви, Ойдана и Ясна. Казвала се Смиляна. Първо спрели някъде край Чачак, но стадото им овце започнало да боледува и някой им казал, че единственият лек е бягство в планината, където овцете ще се възстановят. Така продължили нататък, чак до Любиш, и прекосили реката Любишница. Реката тогава била толкова богата на риба, че овцете, газейки през водата, изнасяли в руното си пъстърва на брега – и жените приели това като знак, че са пристигнали. Заселили се точно там, на място, което оттогава се нарича Стара Кучетина („старото стопанство“).
Реката била толкова богата на риба, че овцете, газейки през водата, изнасяли в руното си пъстърва на брега.
Не минало много време и агата – местният османски господар – от Алин поток харесал Смиляна и решил да ѝ подари земята под Чигота. Условието било просто: двамата ѝ синове трябвало да яхнат конете си и всичко, което обиколят за един ден, щяло да бъде тяхно. Синовете препускали, колкото сили имали, и на един връх един кон паднал от изтощение. Този връх и до днес се нарича Коньодер – буквално „който дере коне“. Така земята под Чигота, спечелена в онзи ден, станала земя на Смиляничи.
Старите антропогеографски изследвания на Златибор (Любомир Ж. Мичич, 1906) записват същата сърцевина на историята: преди около 300 години три етърви пристигнали в Любиш, а най-възрастната, Смиляна, се заселила точно на Стара Кучетина. От нея произлиза голямото семейство Смилянич, което по-късно се разпростира из целия златиборски край – от Ойковица и Чаетина до Ужице и Чачак. Семейството празнува като своя слава – празника на родовия светец покровител – Джурджиц, есенния празник на свети Георги (16 ноември). От същия род произхожда и генерал Кърста Смилянич, роден в Любиш през 1868 г., командир на Дринската дивизия на Солунския фронт и по-късно бан (управител) на Зетската бановина – чедо на същото село и със същото име, чийто паметник днес стои край езерото на Златибор.
II
Закоси преди туризма
Векове след Смиляна земята под Чигота останала това, което била от самото начало – карст, гола и камениста. Там, където днес стоят нашите къщи, имало гол скалист склон с малко трева. Тук никой не живеел постоянно: зимите на тази височина били твърде сурови и Закоси оживявали едва напролет. Всяка година част от семейството извеждала добитъка на паша и оставала до есента – в същия сезонен ритъм на отгонно животновъдство, по който живеел целият Златибор. През лятото се косели ливадите и оттам идва името на местността – закоси, слънчеви склонове, подходящи за косене.
През същата тази местност някога минавали и турски кервани, по път, който водел нататък към Чаетина – там керваните спирали за по-дълга почивка и нощувка. В близкия Меджи до и днес стоят останките на стара кръчма, дървена къща с едва няколко стаи – тих свидетел на времената, когато Закоси били спирка по пътя, а не цел.
Чак до 2000 г. Закоси останали слабо развити – само едно скромно, усамотено вилно селище, далеч от всякаква навалица.
III
Закоси днес
Онова, което векове наред било гол камък и лятна паша, днес е спокойно място за почивка – в подножието на Чигота и Торник, на същата земя, която според преданието Смиляна получила преди триста години. Къщите на семейство Смилянич са точно тук, в селището, което и до днес носи нейното име: Смилянича Закоси (често наричано и Смилянски Закоси). Същият въздух, същият слънчев склон, същата тишина – само без студа, който някога гонел хората надолу преди зимата.